Село Лисиците и висящият мост

Село Лисиците и висящият мост

Започвам описанието от петия ден на родопското ми приключение (1.08) – едно доказателство за творческия хаос, царящ в моето малко онлайн местенце, а и това село е едно от нещата, за които искам да разкажа, докато споменът е ярък.

И така, сутринта на първия ден от август видях на Перперкон (ще пиша и за него, но засега ще кажа само, че тази крепост неслучайно е толкова известна – уникално място, трябва да се види, и то с гид). След обиколката следваше малка следобедна почивка, докато се поотмине жегата. Към 17:30 – 18:00 ч., след едно кафе на крак, решихме да поемем към село Лисиците.

Бонус фактор: до 21:00 ч. най-късно трябваше да сме се върнали, защото това беше часът за последни поръчки за вечеря, а по пътя нямаше нито много ресторанти (т.е. никакви), нито магазини (едва ли наличните работеха след 21:00 ч).

Селото се намира в единия край на язовир Студен кладецен, в подножието на крепостта Моняк. Селцето е почти като всяко друго малко населено място в България, но за мен представляваше интерес по две причини:

  • единственият път до него е по въжен мост и то не какъв да е, а най-дългият у нас;
  • над селото има тракийски “следи” (аз знаех за тракийско светилище и останки от крепост, оказа се, че има и още)

Всъщност, не държах да влизам в селото – беше ми любопитен мостът, особено когато разбрах, че той е само пешеходен и че друг път до там няма. Бърза и важна корекция: може да се премине и с велосипед. Стана ми интересно и как живеят хората там (но така и не ги питах). Толкова исках да отида на това място, че не се качих до крепостта Моняк (нямаше начин да видя и двете места, но дилема нямаше – с. Лисиците беше очевидният избор за мен).

Нека започна с това как се стига

Както споменах, стигнете ли моста, селото е от другата страна. Целта ви е местността Момина скала.

Оказа се, че има два начина за стигане – с влака и пеш (или с планински велосипед) от село Широко поле.

Влакове минават често, както успях да се убедя, но само един спира на гара Момина скала – всяка сутрин тръгва от Кърджали в 7:23 ч и пристига в 7:34 ч. Това е всичко.

Разписание на БДЖ до гара Момина скала

Ако решите да ходите с автомобил, Google Maps се оказва много ценен помощник. Но няма да ви спести ходенето пеш. С кола може да се стигне само до близкото село Широко поле. Пътят не е идеален, но е поносим. Можете да паркирате в края на пътя, максимално близо до язовира – така ще си спестите малко ходене. Нас навигацията ни доведе до тук, след което започна ходенето.

Трябва да преминете червено-бялата бариера, след което и червено-бялата врата (мисля, че са в частен имот, но така и не нямаше по-подходящо място за минаване, нито указателни табели, а вратата беше усложливо отключена). Преминавате голямо заравнено пространство, напомнящо паркинг и в края му, телената ограда, която преминава до железопътната линия е удобно разкъсана, така че може да се продължи по утъпкана пътека, успоредно на релсите. Отляво остава прекрасната гледка към язовир Студен кладенец.

Следвате пътеката – мисля, че е не повече от 15-20 минути ходене, докато видите отдясно на пътя малка гара, след която ЖП линията прави десен завой. Точно преди завоя, от ляво се вижда маркирана пътека. Тръгвате по нея и след няколко минути ще стигнете до моста.

Най-дългият висящ мост в България

Мостът, който свързва “цивилизацията” със село Лисиците е най-дългият в България – 260 м. За справка, най-дългият висящ мост в света (към 1998 г.) се намира в Япония – мостът Акаши Кайкио, с дължина 1991 м. Нашето обаче си е най-хубаво. 🙂 Конструкцията е много внушителна – дебели колкото китката ми въжета, държани от огромни бетонни стълбове, а самият мост е широк не повече от метър, покрит с дървени дъски и достатъчно високи метални перила. Нямах търпение да се разходя по него.

Е, трябва да призная, че бях много смела, гледайки моста отстрани. Но, щом направих няколко крачки по него и видях няколко липсващи и счупени дъски, куражът започна леекичко да ме напуска. Клатушкането не ми пречеше, но нямаше как да не се замисля колко ли е дълбок язовирът под мен и какво ли ще стане, ако нещо се обърка (още повече, че не мога да плувам). За щастие нямаше силен вятър  и не успях да стигна до въпросите дали мостът може да се преобърне (доста съм сигурна, че няма как, но на страха очите са големи 🙂 )

Накратко, беше трудно първо преминаване – непрестанно си гледах в краката и впивах пръсти в перилата отстрани. Затова пък на връщане почти подтичвах по същите тези дъсчици, съвсем забравила за първоначалните си опасения.

Около село Лисиците

Преминавайки моста, имах избор и този път беше сериозна дилема – дали да продължим към селото, в търсене на крепостта, или да се връщаме, за да успеем за вечеря. След известно чудене, казах с детска наивност “Хайде, само още 10 минути да пообиколим и се връщаме”… Беше 18:50 ч. (справка – към 19:56 ч. вече вървяхме по моста наобратно). Запътихме се към селото по пътеката и по пътя видяхме местен човек, когото попитхме дали крепостта е далеч. Макар и доста скептични към отговора му “ей-тук, на 10 минути е”, все пак тръгнахме по посочения от него път.

Съвет: не се доверявайте на преценката на местните хора за времето за достигане до дадено място. Много често са 10 минути според човека, а в действителност е час из шубраците.

Пътят ни отведе до указателни табели, според които скалните ниши са надясно и до тях е час ходене.

Село Лисиците и висящият мостДори не знаех, че има скални ниши! Нито че тук може да има велопътеки… Изобщо няма да споменавам лекото разочарование, че на това нетуристическо място имаше табели, че даже и за велосипедистите бяха помислили (е, тук ме жегна лека носталгия по моето колело, оставено самичко в София…).

За крепост нищо не се споменаваше.

Дааа, нооо според Уикипедия, крепостта е южно от село Лисиците, а най-южната точка беше близкият хълм, по който се виждаха многообещаващи камъни. Окрилени от насоката на човека, преди да влезем в селото, се засилихме в ляво, към хълма и стигнахме до върха директно по баира, без да търсим пътеки. Аз снимах всички камъни по пътя, които можеха да са крепост – стръмничко беше, но нямаше време, а любопитството ми е безкрайно. На върха на хълма осъзнахме, че сме на грешното място – през два хълма имаше нещо, което аз “разпознах” като крепостна кула (в моя защита, беше далеч и се свечеряваше).

Още един съвет: когато има указателни табели, е желателно да следвате тях, освен ако не сте наистина, ама наистина много авантюристично настроени, или не познавате мястото добре (този съвет ще го повторя отново в статията за Вкаменената гора, но да си кажа и сега)

Тръгнахме по билото, за по-бързо, с доста сериозно темпо (любознателността е хубаво нещо, но не става за ядене). Преминахме един интересен скален маси на съседния хълм, чиято форма напомняше на гущер, а скалата на хълма беше сякаш някой е излял цимент върху тревата. В средата ѝ пък имаше “пораснала” малка каменна гъбка. Нашата цел обаче беше следващия хълм. По пътя към него забелязахме остатък от нещо, може би срутена куполна гробница – очеран каменен кръг, с купчина камъни в средата. Беше интересна находка, но не се задържахме много, а продължихме напред. Видяхме няколко каменни зида, за които не мога да твърдя, че са били части от крепостната стена или от постройките в самата крепост, но е много вероятно да е било така.

На следващия хълм видяхме скалните ниши – впечатляващ скален масив, с форми, които показваха дълго подводно съществуване. Невероятно красиви заоблени форми. В скалата имаше няколко естествени дупки, а малко по-нататък видяхме бегли следи от човешка намеса, които напомняха на скалните дупки, които бяхме видели в местността Глухите камъни. И всичко това на фона на един прекрасен меандър на р. Арда и залязващото слънце. Направих максимално много снимки и вече наистина беше време да тръгваме.

По пътя надолу позагубихме пътеката, видяхме още каменни зидове от крепостта, запознахме се с една много симпатична костенурка и се озовахме почти в нечий заден двор. И може би тази история щеше да свърши тук, ако не бяхме влезли в селото.

Голяма част от крепостта всъщност е запазена в селото.

Разбира се, не очаквайте да видите крепост в класическия смисъл на думата. Просто се загледайте в зидовете на къщите. Не съм специалист, но според това, което екскурзоводката на Перперикон обясни, при оформянето на камъните траките имат собствен “почерк”, който се отличава с множество малки диагонални резки по повърхността на камъка. Това, което видях в тракийския храм на Перперикон и камъните в Лисиците ме навежда на мисълта, че хората там сами са съсипали историческото си наследство.

Трябва да призная, че в началото малко се ядосах. Но, размисляйки по-трезво осъзнах, че няма за какво да соча с пръст – нито са първите, нито мога да кажа, че са го направили нарочно. Животът на лисичани не е нито луксозен, нито лесен. А вероятно първите къщи, построени с готовите камъни за по-лесно и бързо, са изградени доста преди траките и наследството им да придобият някакво значение, още по-малко да започне да привлича учени и туристи.

Иначе селцето е доста… “автентично” – няма никакви пътища. Пътните “артерии” за пътеки, направени от хората или добтъка, който отглеждат. Водата идва от извори и кладенци. “Мегданът”, доколкото успях да го разпозная, беше една пейка, поставена на малко по-широко пространство между няколко къщи, направо на поляната.

Това, което ми направи прави силно впечатление, бяха спокойствието и уютът, които усетих на това откъснато от света място. Не във всички села, в които съм ходила, съм усещала подобна хармония и усещане за уют, на фона на осъзнаването, колко труден е животът на това място – дори може би повече, отколкото и в останалите малки населени места в родината ни.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.