Село Лисиците и висящият мост

Започвам описанието от петия ден на родопското ми приключение (1.08) – едно доказателство за творческия хаос, царящ в моето малко онлайн местенце, а и това село е едно от нещата, за които искам да разкажа, докато споменът е ярък.

И така, сутринта на първия ден от август видях на Перперкон (ще пиша и за него, но засега ще кажа само, че тази крепост неслучайно е толкова известна – уникално място, трябва да се види, и то с гид). След обиколката следваше малка следобедна почивка, докато се поотмине жегата. Към 17:30 – 18:00 ч., след едно кафе на крак, решихме да поемем към село Лисиците.

Бонус фактор: до 21:00 ч. най-късно трябваше да сме се върнали, защото това беше часът за последни поръчки за вечеря, а по пътя нямаше нито много ресторанти (т.е. никакви), нито магазини (едва ли наличните работеха след 21:00 ч).

Селото се намира в единия край на язовир Студен кладецен, в подножието на крепостта Моняк. Селцето е почти като всяко друго малко населено място в България, но за мен представляваше интерес по две причини:

• единственият път до него е по въжен мост и то не какъв да е, а най-дългият у нас;
• над селото има тракийски “следи” (аз знаех за тракийско светилище и останки от крепост, оказа се, че има и още)

Всъщност, не държах да влизам в селото – беше ми любопитен мостът, особено когато разбрах, че той е само пешеходен и че друг път до там няма. Бърза и важна корекция: може да се премине и с велосипед. Стана ми интересно и как живеят хората там (но така и не ги питах). Толкова исках да отида на това място, че не се качих до крепостта Моняк (нямаше начин да видя и двете места, но дилема нямаше – с. Лисиците беше очевидният избор за мен).

Нека започна с това как се стига

Както споменах, стигнете ли моста, селото е от другата страна. Целта ви е местността Момина скала.

Оказа се, че има два начина за стигане – с влака и пеш (или с планински велосипед) от село Широко поле.

Влакове минават често, както успях да се убедя, но само един спира на гара Момина скала – всяка сутрин тръгва от Кърджали в 7:23 ч и пристига в 7:34 ч. Това е всичко.

Ако решите да ходите с автомобил, Google Maps се оказва много ценен помощник. Но няма да ви спести ходенето пеш. С кола може да се стигне само до близкото село Широко поле. Пътят не е идеален, но е поносим. Можете да паркирате в края на пътя, максимално близо до язовира – така ще си спестите малко ходене. Нас навигацията ни доведе до тук, след което започна ходенето.

Трябва да преминете червено-бялата бариера, след което и червено-бялата врата (мисля, че са в частен имот, но така и не нямаше по-подходящо място за минаване, нито указателни табели, а вратата беше усложливо отключена). Преминавате голямо заравнено пространство, напомнящо паркинг и в края му, телената ограда, която преминава до железопътната линия е удобно разкъсана, така че може да се продължи по утъпкана пътека, успоредно на релсите. Отляво остава прекрасната гледка към язовир Студен кладенец.

Следвате пътеката – мисля, че е не повече от 15-20 минути ходене, докато видите отдясно на пътя малка гара, след която ЖП линията прави десен завой. Точно преди завоя, от ляво се вижда маркирана пътека. Тръгвате по нея и след няколко минути ще стигнете до моста.

Най-дългият висящ мост в България

Мостът, който свързва “цивилизацията” със село Лисиците е най-дългият в България – 260 м. За справка, най-дългият висящ мост в света (към 1998 г.) се намира в Япония – мостът Акаши Кайкио, с дължина 1991 м. Нашето обаче си е най-хубаво. 🙂 Конструкцията е много внушителна – дебели колкото китката ми въжета, държани от огромни бетонни стълбове, а самият мост е широк не повече от метър, покрит с дървени дъски и достатъчно високи метални перила. Нямах търпение да се разходя по него.

Е, трябва да призная, че бях много смела, гледайки моста отстрани. Но, щом направих няколко крачки по него и видях няколко липсващи и счупени дъски, куражът започна леекичко да ме напуска. Клатушкането не ми пречеше, но нямаше как да не се замисля колко ли е дълбок язовирът под мен и какво ли ще стане, ако нещо се обърка (още повече, че не мога да плувам). За щастие нямаше силен вятър  и не успях да стигна до въпросите дали мостът може да се преобърне (доста съм сигурна, че няма как, но на страха очите са големи 🙂 )

Накратко, беше трудно първо преминаване – непрестанно си гледах в краката и впивах пръсти в перилата отстрани. Затова пък на връщане почти подтичвах по същите тези дъсчици, съвсем забравила за първоначалните си опасения.

Около село Лисиците

Преминавайки моста, имах избор и този път беше сериозна дилема – дали да продължим към селото, в търсене на крепостта, или да се връщаме, за да успеем за вечеря. След известно чудене, казах с детска наивност “Хайде, само още 10 минути да пообиколим и се връщаме”… Беше 18:50 ч. (справка – към 19:56 ч. вече вървяхме по моста наобратно). Запътихме се към селото по пътеката и по пътя видяхме местен човек, когото попитхме дали крепостта е далеч. Макар и доста скептични към отговора му “ей-тук, на 10 минути е”, все пак тръгнахме по посочения от него път.

Съвет: не се доверявайте на преценката на местните хора за времето за достигане до дадено място. Много често са 10 минути според човека, а в действителност е час из шубраците.

Пътят ни отведе до указателни табели, според които скалните ниши са надясно и до тях е час ходене.

Дори не знаех, че има скални ниши! Нито че тук може да има велопътеки… Изобщо няма да споменавам лекото разочарование, че на това нетуристическо място имаше табели, че даже и за велосипедистите бяха помислили (е, тук ме жегна лека носталгия по моето колело, оставено самичко в София…).

За крепост нищо не се споменаваше.

Дааа, нооо според Уикипедия, крепостта е южно от село Лисиците, а най-южната точка беше близкият хълм, по който се виждаха многообещаващи камъни. Окрилени от насоката на човека, преди да влезем в селото, се засилихме в ляво, към хълма и стигнахме до върха директно по баира, без да търсим пътеки. Аз снимах всички камъни по пътя, които можеха да са крепост – стръмничко беше, но нямаше време, а любопитството ми е безкрайно. На върха на хълма осъзнахме, че сме на грешното място – през два хълма имаше нещо, което аз “разпознах” като крепостна кула (в моя защита, беше далеч и се свечеряваше).

Още един съвет: когато има указателни табели, е желателно да следвате тях, освен ако не сте наистина, ама наистина много авантюристично настроени, или не познавате мястото добре (този съвет ще го повторя отново в статията за Вкаменената гора, но да си кажа и сега)

Тръгнахме по билото, за по-бързо, с доста сериозно темпо (любознателността е хубаво нещо, но не става за ядене). Преминахме един интересен скален маси на съседния хълм, чиято форма напомняше на гущер, а скалата на хълма беше сякаш някой е излял цимент върху тревата. В средата ѝ пък имаше “пораснала” малка каменна гъбка. Нашата цел обаче беше следващия хълм. По пътя към него забелязахме остатък от нещо, може би срутена куполна гробница – очеран каменен кръг, с купчина камъни в средата. Беше интересна находка, но не се задържахме много, а продължихме напред. Видяхме няколко каменни зида, за които не мога да твърдя, че са били части от крепостната стена или от постройките в самата крепост, но е много вероятно да е било така.

На следващия хълм видяхме скалните ниши – впечатляващ скален масив, с форми, които показваха дълго подводно съществуване. Невероятно красиви заоблени форми. В скалата имаше няколко естествени дупки, а малко по-нататък видяхме бегли следи от човешка намеса, които напомняха на скалните дупки, които бяхме видели в местността Глухите камъни. И всичко това на фона на един прекрасен меандър на р. Арда и залязващото слънце. Направих максимално много снимки и вече наистина беше време да тръгваме.

По пътя надолу позагубихме пътеката, видяхме още каменни зидове от крепостта, запознахме се с една много симпатична костенурка и се озовахме почти в нечий заден двор. И може би тази история щеше да свърши тук, ако не бяхме влезли в селото.

Голяма част от крепостта всъщност е запазена в селото.

Разбира се, не очаквайте да видите крепост в класическия смисъл на думата. Просто се загледайте в зидовете на къщите. Не съм специалист, но според това, което екскурзоводката на Перперикон обясни, при оформянето на камъните траките имат собствен “почерк”, който се отличава с множество малки диагонални резки по повърхността на камъка. Това, което видях в тракийския храм на Перперикон и камъните в Лисиците ме навежда на мисълта, че хората там сами са съсипали историческото си наследство.

Трябва да призная, че в началото малко се ядосах. Но, размисляйки по-трезво осъзнах, че няма за какво да соча с пръст – нито са първите, нито мога да кажа, че са го направили нарочно. Животът на лисичани не е нито луксозен, нито лесен. А вероятно първите къщи, построени с готовите камъни за по-лесно и бързо, са изградени доста преди траките и наследството им да придобият някакво значение, още по-малко да започне да привлича учени и туристи.

Иначе селцето е доста… “автентично” – няма никакви пътища. Пътните “артерии” за пътеки, направени от хората или добтъка, който отглеждат. Водата идва от извори и кладенци. “Мегданът”, доколкото успях да го разпозная, беше една пейка, поставена на малко по-широко пространство между няколко къщи, направо на поляната.

Това, което ми направи прави силно впечатление, бяха спокойствието и уютът, които усетих на това откъснато от света място. Не във всички села, в които съм ходила, съм усещала подобна хармония и усещане за уют, на фона на осъзнаването, колко труден е животът на това място – дори може би повече, отколкото и в останалите малки населени места в родината ни.