Албания – Черна гора – Хърватия (Балканика’13, ден 2)

Първата нощ от Балканика 2013 спахме в Тирана, Албания. Бяхме в хостел Triana Backpackers, който се оказа много приятно местенце. 

Сутринта ни посрещнаха с кафе и закуска (кафето беше доста слабо – по-добре е да си поръчате на бара, беше около 1 евро или нещо подобно). След като хапнахме, мислехме да тръгваме директно, но в последния момент, променихме плана и решихме да разгледаме Тирана поне в някаква степен. Първото, което видяхме беше пазар, който беше разположен във вътрешните улички. Не се изненадахме особено от нищо – познатото чувство, което те спохожда пазара “Илиенци” или този в Димитровград. Но с този пазар някак нещата си бяха на мястото – очакванията ми за Албания бяха точно такива. Впоследствие видяхме, че уличните сергийки не са нещо необичайно в Тирана – навсякъде имаше хора, които продаваха техника или различни джунджурии. Най-често можеха да се видят цигари и като че ли на полицията това не им правеше никакво впечатление. Полицейското присъствие беше на ниво, но не видях полицаите да правят проблеми на никого – само обикаляха.

В Тирана много исках да отида във въртящото се кафене, от което се виждал целият град. В крайна сметка видях кулата само отдалеч и не изглеждаше да се върти. Може би не е работело заведението, понеже беше неделя, а може и да има друга причина. Не знам, но така и не проверихме. Междувременно видяхме голяма католическа църква, която беше с много странна овална форма и доста висока камбанария отстрани, която напомняше малко на минаре. Към църквата имаше и две пристройки. Вътре се оказа, че има не само католици, но и православни християни, а както може да се очаква, пред оградата беше пълно с просяци. Всъщност просяци имаше навсякъде и бяха доста настойчиви. Системата им е малко като в София – обграждат те няколко малки дечица и те “дърпат за ръкава” докато не склониш да им дадеш нещо. Ние се разминахме сравнително лесно – само няколко пресечки вървяха с нас. Седнахме да пием кафе в доста приятно заведение в сграда, която напомняше на търговски център с големи колони в различни цветове. Точно до кафето имаше градинка със сравнително голям фонтан. За съжаление, той не помагаше много срещу горещината и влагата, но изглеждаше доста добре. Цените, както може да се очаква, не бяха много ниски поне там, където седнахме, а и от четиримата сервитьори, които видях на тераската, само един изглежда познайваше достатъчно англйски, че да ни вземе парите. Евро не приемаха, което беше доста странно.

Като приключихме с бързата обиколка на Тирана, беше време да тръгваме, защото трябваше да минем през Черна гора, след което да намерим хостела в Хърватска. Пътят до границата беше сравнително спокоен. За разлика от странния начин на каране в градовете, по магистралата като че ли по-лесно се случваха нещата. Може би единственото нещо, което ме изненада, беше табелата за край на магистралата, а същевременно карахме по наистина доста широк път, но без мантинела, ограда, нито маркировка, а нямаше и разделение на платната. Но така или иначе в Албания сякаш освен светофарите, други правила на пътя не се спазват, затова може би не е странно и че магистралите им изглеждат така.

По пътя към границата минавахме през град Лежа и докато влизахме в града,

видяхме, че на отсрещния хълм има доста голяма крепост и решихме да отидем да я видим. Лежа се оказа доста приятно градче, доколкото успях да видя в движение. На главната улица по път за крепостта мернахме няколко заведения, които изглеждаха доста добре, но не се знае дали наистина е било така – всички бяхме доста гладни.

Пътят по хълма към крепостта се оказа доста хубав, като изключим малкия участък, който беше покрит с павета. Когато стигнахме горе, се оказа, че има и голям паркинг, с чудесен изглед към планината, градчето и околностите. На входа имаше малко момченце (то после ни обясни, че е на 12 години), което събираше таксите. Над главата му имаше табела с цените за вход в крепостта. Бяха само в албански леки и то първоначално не искаше да приеме никаква друга валута. Но говореше малко английски и успяхме да се разберем да му дадем 5 евро за седем човека (което горе-долу беше според цените, които пишеше там и “туристическия” курс, който ни даваха навсякъде). След като направихме “далаверата”, детето ни даде по една листовка с карта на крепостта и ни каза да не минаваме от едната й страна. Тръгнахме да разглеждаме, минахме около 200 м и то ни настигна, като ни даде да разберем, че ще ни е водач. Видимо бързаше и нямаше желание да се бавим много. Стигайки до тази част от крепостта, в която ни беше казало да не ходим, започна да ни дърпа да се връщаме. Трима човека от групата обаче се отделихме и тръгнахме нататък. След като неколкократно се опита да ни върне, по неволя склони да ни разведе, но непрекъснато ни шъткаше и ни караше да сме по-тихи. Няколко крачки по-нататък видяхме стаичка, в която вероятно спеше този, който по принцип стоеше на входа – явно малкият само го заместваше докато дремне и като ни видя, реши, че това е лесен начин да изкара малко пари.

След крепостта в Лежа решихме, че не трябва да спираме повече в Албания, а да хапнем веднага, щом стъпим в Черна гора. Първото нещо, което видяхме в там, беше едно магазинче на няколко километра от границата. Беше като оазис (особено предвид ужасната жега). Накупихме си студени безалкохолни (на сравнително нормални цени, впрочем), порадвахме се на гостоприемството и след това забелязахме, че се намираме в много симпатично селце, което беше толкова зелено и красиво… За съжаление (както през цялото пътуване), нямахме много време да му се радваме – всички бяхме много гладни, а и бързахме да стигнем до Хърватска, за да се настаним в следващия хостел от списъка. Затова бързо тръгнахме, започнахме да разглеждаме картите и да обсъждаме къде да седнем.

Слизайки по пътя малко по малко започна да се открива невероятна гледка отвисоко към Средиземно море! Красотата беше неземна! Бяхме малко по-спокойни, че сме сравнително близо, а и за първи път през пътуването ни видяхме морето. Нямаше как да не спрем. Харесахме си една голяма тераса (която се оказа част от хотелски комплекс) и направихме сериозна пауза, за да снимаме всичко, което можем. Беше уникално красиво и с прекрасното съчетание на планина и море, Черна гора остана най-красивото място, на което съм била, още с тези първи стъпки!

Тръгнахме отново, но все още бяхме много гладни и се чудехме къде да седнем и разглеждайки картата за пореден път, много се зарадвахме на едно градче – близо до границата и със звучното име Бар! След известно чудене и шеги по темата по радиостанциите, решихме, че ще обядваме, след като влезем в Хърватия. Минавайки близо до Бар обаче, стомасите ни вече стържеха, а градчето беше изключително живописно – със стари дървени къщички, обградени с маслини, портокали, лимони и нарове. Нямаше как да не спрем. Влязохме в стария град, паркирахме точно под крепостта (да, оказа се, че има много красива крепост) и малко по-нагоре се настанихме в едно заведение, от което миришеше примамливо.

Както ни беше тръгнало международно, и тук не ни се размина – оказа се, че собственикът на заведението е турчин, който предлага сръбска скара в черногорско туристическо градче! Но беше вкусно (или ние бяхме гладни?). За десерт хапнахме изключително вкусен сладолед, който се намираше точно срещу ресторантчето и малката ни групичка се раздели на две – едната част останаха да търсят къде да пият кафе и да си починат, а трима тръгнахме нагоре към крепостта.

Дори не мога да опиша колко огромно и красиво беше това място! Навсякъде в крепостта имаше големи или малки градини с изключително много и различна зеленина: храсти, дървета, цветя… и не стигаше това, ами имаше арки, мостчета, часовникова кула, аквадукт и изглед към цял Бар и околностите! Прелест! И всичко това срещу 4 евро вход, с пълен достъп навсякъде из крепостта – до най-високите тераси.

За съжаление, времето наистина ни беше ограничено и отделихме само 2 часа за разходката (за които успяхме, почти на бегом, да разгледаме около 2/3 от крепостта – определено за по-добра разходка ще са нужни поне около 3-4 часа). На връщане пихме уникално вкусно кафе на тераска над паркинга, за което чак по-късно разбрах, че е било турско – не съм любител на този тип кафе, но това определено е в топ 10 на най-доброто кафе, което изобщо съм пила някога! Заведението се казва Akvaduct – ако минавате оттам, задължително го посетете!

Оставаха ни около 60 км до границата, които се очертаваха доста неприятни – планински път с доста завои.

Но разчитахме, че GPS-ът че ще ни преведе по най-краткия път. Всъщност така и стана, но не точно както очаквахме… Както пътувахме, изведнъж се оказахме насред един площад (или по-точно плац), с двама полицаи пред нас, които ни обясняваха много активно нещо, но всички бяхме толкова объркани къде се намираме и уморени от двата дни път, че не им обърнахме особено внимание. Като се огледахме, осъзнахме, че сме на входа на ферибот. Цената беше 3 или 5 евро, а спестяваше 50 км шофиране в завои. Не ни отне много време да решим, че ще приемем и тази приятна изненада, която ни предлагаше това уникално пътуване. Аз лично не се бях качвала на ферибот, но останах много доволна! Цели 15 минути щастие! 🙂 Оттам до границата имаше още малко път по крайбрежието, през различни черногорски курортчета. В този момент вече знаех, че съм влюбена до уши в тази държава и определено искам да се върна пак! Толкова хубави емоции, пейзажи (дори, предвид че съм човек, който предпочита планината пред морето, не се откъснах от прозореца да гледам плажовете и вълните – толкова бистра вода и такава прекрасна гледка никога досега не бях виждала, а за мой късмет, пътят минаваше точно над плажа)!

Границата беше в планинска област и я преминахме бързо – Хърватия тъкмо беше станала членка на Европейския съюз и нямахме никакви проблеми. Пътят към Дубровник е планински и доста криволичещ. Не беше много лош, но определено не беше магистрала, а бързо се свечеряваше и никой не знаеше пътя (както през цялото ни пътуване, впрочем). Мракът падна, пътят беше еднообразен и емоцията и умората си казаха думата – събудих се близо до хотела в Дубровник. Всички бяха много развълнувани – целта на по-голямата част от групата беше тук и нямаха търпение да слязат от колите.

Хотелът беше наистина красив – нов, със страшно много зеленина, а ние бяхме настанени в огромен апартамент с три отделни стаи, холче, кухня и балкон (който оцених едва на следващата сутрин). Климатикът беше невероятно силен и въпреки горещата вечер, излизахме на балкончето, за да се постоплим малко. Вечерята беше сервирана на огромна тераса на първия етаж на хотела. Навсякъде имаше ужасно много цветя и зеленина, а от единия от ръкавите на Средиземно море поддухваше свеж бриз. Над главите ни имаше асма със зелени кивита. Беше толкова красиво и приятно, че не исках да се качвам в стаята. Останах известно време долу, за да се насладя на красотата на нощен Дубровник, но не трябваше да забравям, че оставаха още два дни и няколко граници, преди да се приберем, а за това бяха нужни сили.

На следващия ден ни очакваше гмуркане в Дубровник, преминаване на Босна и Херцеговина и за финал – нощувка в Белград (което се оказа най-голямото и неочаквано предизвикателство на пътуването ни).