Македония и Косово (Балканика’13, ден 1)

С малко забавяне най-накрая започвам да описвам първата част от пътуването ни из Балканите. Както вече е известно, първата държава в списъка беше Македония.

Но първо – малко отклонение. Точно преди да пресечем границата, в Кюстендил, прозорецът на една от колите пропадна във вратата. Единственият начин да не караме със свален прозорец 2000 км беше да се направи бърз “ремонт” на място, т.е. да се разглоби вратата, да се вдигне стъклото и да се “закрепи” с помощта на отвертка. Това, което ни притесняваше, беше дали ще ни спрат на някоя от границите заради това. За щастие, нямаше никакви проблеми.

Преминахме българската граница спокойно. На македонската мина една кака, пита дали имаме нещо за деклариране, или всичко е “лична история” (въпреки че знам какво означава, все пак много ми допадна начинът на изразяване 🙂 ), погледна багажника и ни пусна. Втората кола обаче я спряха заради малко кашонче. Двадесетина минути задържане и малка глоба по-късно всичко вече беше наред и продължихме спокойно към Скопие (и тук ще направя едно малко отклонение за тези, като мен, които са пропуснали тази информация: преди, на и веднага след границите снимките са забранени и като нищо могат да ви арестуват… аз минах само с предупреждение, но не си правете експерименти).

Първата кратка спирка в Македония беше на Крива паланка. Отляво на пътя има голяма скала, цялата изрисувана. Нямаше как да не спрем за снимка. Срещу нея има и симпатично на вид заведение. Така и не седнахме там, за което аз лично малко съжалявах по-късно.

На магистралата се плаща такса от 50 денара на кола. Приемаха и в евро, курсът е какъвто кажат на будката – мисля, че излезе около 3 евро на кола, но не приемат никакви монети (“no metal”, както полуучтиво ни уведомиха). Като цяло рестото е в денари, но може да ви върнат и в евро и денари. Преди Скопие направихме още една спирка на бензиностанция Лукойл – може да се плаща с карта, има безплатен Wi-Fi (трябва се отвори браузъра на телефона, след което следва логин с потребителско име: lukoil, парола: lukoil).

След като тръгнахме към 8:30 ч., българско време, и имахме около два часа спирания, към 14 ч., македонско време (Македония, както и всички останали държави, през които минахме, са с един час назад от България, което доста помогна с графика на излизане, но за съжаление, не и на връщане) вече бяхме в Скопие и хапвахме в една кръчма в центъра срещу парка “Жена борец”. Цените бяха горе-долу като българските – хапване и бира за 8 човека излезе общо 2400 денара. В това заведение научих важен урок – ако искате да поръчате кафе в чужбина, искайте “кафе” или “еспресо” – това са международни думи, които ги има във всички езици под някаква разбираема форма и няма как да ви дадат друго. В случая аз си поръчах фрапе с идеята, че това е студено кафе и получих бананов млечен шейк – не, че не беше хубав, но не беше кафе 🙂

Какво интересно има в Македония? Хм, първото нещо, което ни направи впечатление беше, че всичко започваше с “мак-“: “МакПетрол”, “МакЦвет” и т.н. Шегите тук не бяха малко, но както пише в сайта на Външно министерство “поради спецификата на отношенията между двете държави”, гледахме да спазваме благоприличие и да оставим подмятанията за убиване на времето в колите. Иначе споменатият вече парк “Жена борец” беше интересен и очевидно е популярно място за сватбени снимки. Има интересни статуи и определено си заслужава да се види. Намира на същата улица, на която е триумфалната арка, така че е малко вероятно да не минете оттам. Следва центърът на Скопие – тук

са почти всички важни по-забележителности в града. Започваме от вече споменатата арка. След това ще стигнете до статуята на Александър Македонски. До нея вляво е статуята на цар Самуил, а вдясно е река Вардар с няколко моста над нея: за стария град, за археологическия музей и този за сградата на националната опера и балет. Зад статуята на Самуил е търговската улица. По нея надолу има доста интересни тематични за чаршия бронзови статуи (обущарят, просякът и музикантите на мен лично ми направиха най-силно впечатление). Още по-надолу е къщата на майка Тереза.

Тя се оказа доста добре направена, в неочакван за мен модерно-футуристичен стил. Обясниха ни, че това е възстановка – оригиналната къща се е намирала на друго място и е била срутена. Вход не се плаща. Можете спокойно да се разходите. По-надолу по същата улица е и старата железница и още няколко забележителности, за които обаче ние нямахме време.

По същата причина не успяхме да видим и стария град, който се намираше от другата страна на Вардар. Местният ни “гид” ни разказа, че там е т.нар. “турска част”. От моста видяхме само градския плаж и един голям фонтан, който на мен ми заприлича на Фонтан ди Треви в Рим (но го видях отдалеч и не мога да твърдя нищо със сигурност). Нататък имаше и средновековна крепост – Скопско кале, ако не се лъжа от 14. век, която обаче сега беше затворена за реконструкция. Като цяло в момента в Скопие доста се строи и предполагам, че след няколко години градът ще има напълно различен облик и ще ми е интересно да го видя.

Докато пиехме кафе с газирана вода (най-консумираната напитка през цялото време) и се организирахме да продължим пътя си, който по план беше през Охридското езеро и след това към Албания, ни дадоха съвет да минем през Косово и така да спестим около 40 км. Набързо преценихме, че до езерото можем да идем специално, още повече, че не е толкова далече, но “кога друг път ще видим Косово?!” и така направихме лека промяна в плана.

На границата с Косово ни посрещна неприятна изненада – оказа се, че там зелената карта не важи и трябва да си направим застраховка на място. Уведомиха ни, че струва 2 евро на ден. След това се оказа, че минималният период, за който може да се плати, е 15 дни, т.е. по 30 евро на кола. Така и не разбрахме дали наистина е така, или се възползваха от това, че не бяхме наясно (никой не беше очаквал да минем оттам и съответно никой нямаше идея), но в крайна сметка си дадохме парите и влязохме по живо, по здраво. Това, което видяхме от тази малка нова държавица беше точно това, което очаквахме – доста порутено и бедно навсякъде. Едно обаче мога да им призная, а именно – страхотните планини. Наистина, покрай многото завои (най-вече преди Призрен, макар че и след това имаше доста) и неособено добрите пътища, не спестихме много време, но минахме през ски курорт в местността Prevalla и останахме очаровани! Гледката определено си заслужаваше, макар че за петте минути, в които спряхме за презареждане с вода, успяхме да установим, че цените са доста надути – голяма бутилка газирана вода беше 2 евро, което на общия фон идваше доста скъпо. Освен ски туризма в Косово, имаше още две неща, които определено привлякоха вниманието ни. Едното бяха интересните пътни знаци – обърнете им внимание, ако минавате оттам. Второто открихме по случайност. Изпуснахме една отбивка и се озовахме в задните улички на малко селце (или градче, не съм сигурна). Уличките бяха невероятно тесни и пълни с хора, които спокойно си се разхождаха пред колите, все едно не ги забелязват. Имахме чувството, че сме попаднали в някоя малка африканска или арабска държава от третия свят. А пътната настилка беше в окаяно състояние (нещо като малките улички в България). В крайна сметка стигнахме до Прищина, а след това и до границата, стриктно следвахме GPS-а и не спирахме повече. С облекчение си отдъхнахме, когато влязохме в Албания, но не мога да отрека, че беше интересно – кога друг път ще видим Косово? 🙂

Първите впечатления от Албания бяха прекрасни. Аз лично имах доста по-различни очаквания за тази държава и това беше може би най-голямата изненада за мен по време на пътуването. В представите ми Албания беше ориенталска държава, която доста прилича на нашите родопски селца. Оказа се, че е доста цивилизована и приятна държавица, поне от това, което видях. Магистралата ни посрещна с немска прецизност и пътят беше може би най-добрият за цялото пътешествие из Балканите. През цялото време до Тирана настилката беше безупречна, гледката и от двете страни беше планинска и толкова красива, че се чудех накъде да гледам. Това, което си заслужава да се отбележи за този път е тунелът, който е дълъг почти 6 км. Наистина беше вълнуващо да минем през него, още повече, че той също беше изненада, която не бяхме предвидили, но това беше може би първата приятна изненада за Балканика 2013, което малко повдигна духа на всички ни и ни даде сили да издържим още няколко часа до Тирана.

Малко преди да влезем в Тирана, планините свършиха и без никакъв преход започна равнина. В този момент ние влязохме в доста дълга индустриална зона, която имаше доста окаян вид. Тя беше разделена на части – гумаджийници, бензиностанции, автосервизи, а към края й имаше отсечка само с мебелни магазини. В този момент започна да вали като из ведро. Влязохме в Тирана на смрачаване. Беше вече около 20-20:30 ч и всички бяхме доста гладни – от обяд не бяхме хапвали нищичко. В този момент осъзнахме, че това, което бяхме чели, че в Албания правилата за движение по пътищата са стандартните за ЕС, не е съвсем така и че техните стандарти явно са доста по-различни от това, което ние познаваме. Движението беше пълен хаос – няма знаци за предимство, всеки минава, когато може, мигачи – няма, клаксонът е може би единственият начин за комуникация на пътя: сигнал за изпреварване, за тръгване, за спиране… за всичко. Така и не успяхме да разберем напълно какви са правилата им. Освен това GPS-ът в един момент се предаде и се наложи да спрем и да направим справка с Google Maps и да навигираме по този начин с ориентация “на око” къде точно се намира хостелът. До самата улица се ориентирахме сравнително лесно, но търсенето на нужния номер се оказа доста сложна задача. Все пак успяхме някак да стигнем (когато резервирате стая в хостел или хотел, те ви дават точна информация как да ги откриете, обаче трябва да имате наум, че понякога има допълнителни неща, които трябва да забележите – в нашия случай това беше една малка бензиностанция, за която аз никога нямаше да се сетя, че е такава, ако не бяха ми казали.. другото беше, че не идвахме от посоката, от която се очакваше, а от противоположната и последното – уличката, в която беше сградата, беше и изход от бензиностанцията, което не е нещо, което лесно можеш да забележиш вечер, след няколко часа път). В крайна сметка се настанихме, изкъпахме и тръгнахме да търсим храна, защото всички вече бяхме прегладнели жестоко. Това, което разбрахме беше, че в Тирана има един квадрат, в който са всички заведения за хранене и барове, т.е. (както се и убедихме) по-голямата част от нощния живот в албанската столица е съсредоточен в няколко улички и трябва да отбележа, че беше наистина много оживено. В, пред и около нощните заведения имаше предимно млади хора, което разбира се не е чудно (особено за събота вечер, когато ние се озовахме там). Но не само младите бяха навън – в доста от ресторантчетата имаше и хора на средна възраст. След немалко обикаляне всички бяхме доста изнервени и лакомо оглеждахме печените царевици, които се продаваха на всеки 3 метра. Но, въпреки глада, всички търсехме “специалното” място (или по-скоро чакахме да налетим на него). Всъщност така и стана – в една от уличките видяхме малка бирария, пълна с албанци и седнахме там. В този момент разбрахме, че имаме сериозен проблем – никой от нас не говореше албански, а английският не е особено популярен сред албанците, дори сред младите. Все пак попаднахме на достатъчно креативен сервитьор и с жестове, отделни думи на английски и албански, успяхме да се разберем и не останахме нито гладни, нито жадни. Сметката си я платихме в евро – беше около 90 евро за 7 човека, но пък масата беше отрупана с плата и салати, а когато нещо свършеше момчето ведага допълваше чинията със следващата порция. Неприятната част бяха просяците, които дойдоха на масата ни и не искаха да си тръгват, но сервитьорът ни беше достатъчно любезен да ги изгони и да осигури спокойствието ни.

След обилното хапване, направихме една кратка разходка из нощна Тирана и се прибрахме да си починем, защото пътят си е уморителен, а на следващия ден ни чакаха още няколко граници и още емоции.